реализъм

Добре, рядко ми харесват реалисти, а ако ми се случи, не мога да не си призная, по този случай ще напиша няколко реда. . .Поклон пред титаните на романтизма и импресионизма, ако се загледам оставам там, като страж, пред група художници, открили, че да нарисуваш битието, такова каквото е –обикновено, е не по- малко красиво и не по- малко изкуство, напротив. Но най- близо някак винаги намирам се след късния експресионизъм. Както сред късната есен. Тъй като, винаги за мен е било по- важно ‘как’, защото предварително не знам ‘какво’. И най- вече да вземеш, каквото е останало дете, да го размажеш по платното, за да може всеки взел се твърде на сериозно, да го погледне и да каже, че не струва. 

Сякаш не разбират, че не най- описателната проза, а поезията е това, което те доближава до чувството, което не можеш да опишеш с думи...
Абе рядко ми харесват реалисти, а ако ми допаднат е малко над слънчевият сплит, като ‘щрак’ и като не мога да го изплюя това от лимфните ми възли през стиснати юмруци. Знаеш, че ще се пречукаш, има го онзи трескав момент ‘сега какво’ Някой умря. Пръст при пръстта.
Преди сърцето да. . .И вече има вкус на кръв. Завъртам се, както съм виждала да правят балерините, смешно е, защото съм на 23 и не съм балерина. И не мога да танцувам. Аз не танцувам въобще.