без друга цел, сърцето ми влиза взлом, в тъмнината и се налива с нея, забавя за млако хода на света, за да се огледам. (Както забавям времето, когато пия) Само в безвремието и в мрака, материята спира да търси познатите форми на човешките граници и тогава я виждам истинска (когато съм сама) с любопитство започвам да я събличам едва, когато е вече гола. До следващият път, когато реша, че ще открадна време да скъсам късият конец, който държи слона да не избяга от цирка. Дано душата ми да издържи, когато потъна в мрака завинаги. Дано не се побъркам. Сбогом. с  тази сигурност, която наричат хората реалност и се опират в нея като о стените на куб, който наричат дом. Сбогом. На всичко, което така или иначе не съществува.