Умът ми се овъгли. В подобие на пръстите, когато рисувам. Пресегна се от мен-гръм.Течна стомана. Обикновена гледка–дъжд. София. Мръсните
улици изглеждат приветливи, защото сме минавали по тях, локвите живи.
Някъде по алеи от Военната до Орлов, като слънчеви зайци живели сме и ние. С парещи езици от кафета, после танцуващ сняг.
В блялото петно ясно виждам устните ти, по ръба на бутилката бира и умът ми
довърши как пада косата ти. Както съм виждала да пада и преди, понякога, когато се
обръщаш или навеждаш да вземеш нещо.
No comments:
Post a Comment