алкохол

 Не се напивам, защото пия всеки ден. Въпреки че обичам да пия вода и чай повече от всички трезняци. Нали така било по-добре отколкото три пъти в месеца, като тийнейджър. Пък и Фьодор Михайлович нали твърди, че всички, които не пият, са или болни, или подлеци. Ако се напия обаче, се събуждам с такъв махмурлук, че целият свят ми се струва измислен. Като декор. Като че всички сградички са изрязани от хартия. И искам да продължавам да вървя, само за да стигна до там, да погледна отзад и да се уверя, че не съм в "Шоуто на Труман". Махмурлука има любопитството на дете. Или ако възрастен може да вижда за пръв път. Всичката ми кръв отива към сърцето, не обратно. И то се отваря, като тунел, през който минава болката на целия свят. И вместо да ме смаже, ставаме едно. Измислям наум молитва за мир. Психопатски се усмихвам на зимното слънце, после се връщам в живота с Холдънски идеализъм. С неоправдана, неестествена романтика. Гузна. Нечовешка. Незаслужена. Нечестна просто. Несподелена. Неизмислена този път.