Ме целуни

Ще подпъхвам думи на места

Вече съществуващи за теб

Ще се опитам да ги подредя

В тефтера ти

За да имаш изречения от мен

Когато го разлистваш 

Където и да си

Твоят свят

Всеки път

Когато отречеш

Моят свят

Се намираш

Повече в него

Tiny pale corpse

 

Малък блед труп

Не е същата, нали

Ако я гледаш дълго сякаш диша

Загуба и задух

Майка ми плаче

Татко е малко дете

Съболезнования

Ръката ми върху ръкава, отдолу кост 

Цигари, след колата сме ние

На новите гробища

Много е плитък тоя гроб, кой го е копал

Къде е виното

Влади, тичай до колата

И водата

Цветя и мухи

Дано поне надлъж се хване

Не, не, 

ще завали вдругиден, ще идваме с лопатите да хвъргаме отгоре 

Иди помогни с житото

Како, да не тръгнат, ще бъркам салати

Останете още малко

Дъжд

Ще се видим… пак

И аз те обичам

Павчооо, чакай, вземи за вкъщи 

Да се обадите

диви малини

искам домашен компот от малини
ще посадя градини
ще живеем кънтрисайд 
и ще си плетем търлъци
ще имаме внуци
и голямо куче- две
Изида и Фрида и огромен двор,
череша, тухлена пещ за хляб
Може нашите да са мъртви,
Нищо, че не ги виждаме вече често, 
ще имаме чувство на истинско семейство
Може би свободни животни и компост
Някакъв живот който хората описват като "прост"

аз и ти

 Аз и ти - баби
Така си те измислих - за цял живот 

като смъртта

Сънувам войната, преди да умра- търся семейство ми
на всеки ъгъл сърцето ми срива
Огън, сред улиците и живота ми,
сутрин, когато отивам на работа-
твоето розово, малко бюро,
когато стъпвам, навсякъде ми напомня теб
Обръщаш се и нещо ми казваш, после няма да те има
Всички пътища, които целувахме и ни събираха,
срещу лампата, която ми пречеше да спя –
жумя и после те няма
Всички пътища, които целувахме ни събираха,
Всяко лице, което видя, всяка дума, която чета и сънувам-
войната, търся семейството ни, не се будя преди да умра

алкохол

 Не се напивам, защото пия всеки ден. Въпреки че обичам да пия вода и чай повече от всички трезняци. Нали така било по-добре отколкото три пъти в месеца, като тийнейджър. Пък и Фьодор Михайлович нали твърди, че всички, които не пият, са или болни, или подлеци. Ако се напия обаче, се събуждам с такъв махмурлук, че целият свят ми се струва измислен. Като декор. Като че всички сградички са изрязани от хартия. И искам да продължавам да вървя, само за да стигна до там, да погледна отзад и да се уверя, че не съм в "Шоуто на Труман". Махмурлука има любопитството на дете. Или ако възрастен може да вижда за пръв път. Всичката ми кръв отива към сърцето, не обратно. И то се отваря, като тунел, през който минава болката на целия свят. И вместо да ме смаже, ставаме едно. Измислям наум молитва за мир. Психопатски се усмихвам на зимното слънце, после се връщам в живота с Холдънски идеализъм. С неоправдана, неестествена романтика. Гузна. Нечовешка. Незаслужена. Нечестна просто. Несподелена. Неизмислена този път.

изпълнен с тъга (с)тих

Красивият път към голгота 

където губя илюзиите си, като осъзнато ги заменям с други,

бавно, несигурно архитектурно чудо на мисълта ми 

в чийто основи поставям динамит, при допира ми с друг ум.

Прозореца не се поти - капките му светят.

името ѝ е любов

Сънувах че се разхождам в апартамента ти

беше ми дала ключ 

сигурно за да полея цветята ви

Една сойка скочи 

и точно преди асфалта 

размисли

безсъние

Мракът повреден,
като от взиране
в непознат
става всеки път по-ясен
на пръсти идват,
държат ме с пръсти
мислите ми
като заложник,
някого лъжа, че кротувам
докато търся пролука
тайна врата, фуга, куха дъска
не умирам, само лежа
до сутринта 

аз като кучето ми

Досущ, както кучето ми се втурва към всяка автомобилна гума

И аз към теб

 без друга цел, сърцето ми влиза взлом, в тъмнината и се налива с нея, забавя за млако хода на света, за да се огледам. (Както забавям времето, когато пия) Само в безвремието и в мрака, материята спира да търси познатите форми на човешките граници и тогава я виждам истинска (когато съм сама) с любопитство започвам да я събличам едва, когато е вече гола. До следващият път, когато реша, че ще открадна време да скъсам късият конец, който държи слона да не избяга от цирка. Дано душата ми да издържи, когато потъна в мрака завинаги. Дано не се побъркам. Сбогом. с  тази сигурност, която наричат хората реалност и се опират в нея като о стените на куб, който наричат дом. Сбогом. На всичко, което така или иначе не съществува. 

сърца като свещи

Глинени сърца 
изпечени- ронливи,
не като преди- жилави 
в извивката да следват въображението 
движенията на ръце с памет 
крехки сърца- керемидени
на слънце, топли 
тихи сърца-  
сърца като свещи 

зимата следобед

пия и чета навън

В престорено безвремие
откраднато за този ред

Има свежест, бодър дух

и мразовита светлина

от сградите попита

като правилни въпроси 

ме достига слънце

Seer of visions

Не съм достатъчно пияна за дапиша поезия

Само виждам

Новите вени на чашата ми

дреха от плът и кръв

 Накрая настъпи истинската есен 

избледняваше това, което е било 

последна усмивка, 

силно в обятията на плаж

Над морето реват ветрове

в София падат листа 

Пожари с непознати жестове 

преди да се превърнат в

зимна есен и прах 

всеки път, когато заровя пръсти в косите ти-

стара сграда се руши

Звезди

Мрак и огнища 

скръб на хиляди сърца

Червената църква

 

Гнили пирони в четириконхално тяло

черно поле, червена трева – одеяло на труп

жътварки от маслена боя, протягат се в мъгла пия кафе,

чета на лист „искам да умра”

Тревожа се, за времето, за края на мастилото,

когато заваля дъждът- извадена стрела.

досадни мисли или смърт/лято

Първо са мухите

после са червеите

вопли на съзнанието шепнат

като подкожна лудост на безполезно тяло

Тихо.

За да не чуят мухите

тихо

в жегата тихо

полепват гъсти

впиват се тлъсти

стръвни

като нова кожа

като шизофрения

old one

Където и да отида си нося три клеки кибрит, мила

ти как се справяш с миналото ни, нали не си го изтрила

Искам само да си спомняш с усмивки, с всичките ти

до болка- не, до радост, всички за които знам

Единствено пред теб мога да пиша лигава поезия и да не изпитвам срам

Помни ме с усмивки, всичките ти за които знам.

безспирка

Как да не пиша за сградите, за крановете и дърветата и свраките и за пътя и ние, които някъде отиваме. И виждаме пътя различно. В цветове и звуци и никога не спира за малко. Има много романтика в дъжда, докато те чакам и не знам колко закъснява автобуса.

приятели

пиехме и пиехме

вечер или още от пладне,

като почнехме и се заливахме,

по тънки улички, паркове и градинки

на царска топлите, червени плочи

докосвахме с летни бедра и опряни длани

в непознати очи, красиви, млади хора

си тръгваха, а ние оставахме и пиехме

в този момент земята бе чиста

(още никой не е стъпвал по нея)

душите ни търсеха място за наблюдаване на комети, те падаха, горяха 

и ние си пожелавахме света

и пиехме докато не се разпукаше небето

и не вземат да изпълзят 

в пиянските ни зеници: първите цветове

несигурно от начало нежна розова светлина и после ставяше дръзко- утрото с оранжеви, конкретни форми будеше синигерите и трамваите, 

а ние още пиехме 

и живеехме, взимахме решения

взимахме влакове или хващахме стоп, стигахме бряг

прегръщахме се, плачехме и се смеехме

търсехме обратното на смъртта 

и не се страхувахме от нея

дом

кафе и джаз на отворен прозорец

пеперудите се раждат 

девствени и бавно
преместват въздуха на деня

става по-дълъг и по-дълго чакам,
да стане времето на целувките, сънищата,

парфюма ти

на нашият дом, на книгите,

които остава да прочета

на чаят, който посадихме и преполивам

Сега разбирам.

непозната

една жена влезе

в стаята, която беше пригодена за кафене

имаше столове, разбира се, но хората насядаха по первазите на прозорците, по бордюрите отвън, о стените се подпираха

и надничаха все още през вестници, 

през роклята ѝ, по ребрата , като копчета пръсти до гърдите ѝ не спираха очите им

аз седнах с чаша чай във миналото

Друго

Идваш към мен, защото се усмихвам

Очите ми растат върху теб,

а ти идваш с други листа по дърветата

(падат)

Идваш с други улици на София

Светът се бои от шепа кестени...

дъждът блести, паветата са кристални чаши

стъпвам смело в натрошени звезди

Очите ми са затворени,
клони са разперили косите ти, за да те спрат
хиляди оси в гърдите ми...
Пука се земята и ме губи в спомен
като на пиеса, като куклен театър
Отварят се кулиси от корони на дървета
и скърцат нощем, като стар паркет,
като старото ти легло, като полян мокет от борови игли,
Чувам те да пееш, чувам светлината да пада по лицето ти
вечер се прибираш по прашна, толпа пътека към мен
следите ти оставят вятъра да носи тялото,като душа
протягам се да хвана пътуващата ти ръка
като някакво видение,
като сън. 

2 часа по-рано

'Бързи влакове, по каналите на нощта'
Потока ми мисли в сингулярност.
Някой е изтървал десет хиляди фенера.
Небесен атентат. В началото на необходимостта.
Пия вода. На кратки изречения. 
Не очаквам да видя нищо на терминал 1.
Не свиквай с кожата ѝ казвам си, имам пари за една бира.
Имам подслон на спомен. Ти си шумът на цялата улица.
Една е луната, която ни преследва.
Вземи ръцете ми, като цветя.
Тук съм, в леглото, което ми постла.

 да, залез е

само небе

с чезнещи белези

повреда

София 25 градуса дежа ву 

като че отново мисля за теб 

само временно 

те има

слонът ми

изпраща дупето ти 
повече от мен (някога)
ревнувам от 
панталона ти
езикът в устата е 
слонът ми

молитва

Господи, 
забравих да воювам
моля те, донеси ми мира от войната
и спокойствието на боец, който тича към дулото
за да настъпи мината на живота си-
(няколко пръски снаряд, носеха и под най- дебелият слой кожа свобода и смях)
прости ми и спаси ме
от тесните обувки по пътя
от тази болест в юрган
мазни спагети и оргазми сам
от тази библиотека на меланхолията
от тази сигурност и утеха в смъртта

черен кон

 Не далече от гробищата
един черен кон пасеше
една тлъста конска муха пее като поп
на гроба на дядо ми 
майка ми реве
една муха пее като поп
една ръка на рамото
ръката на баща ми 
рамото на майка ми 
-хайде стига
падна в гроба -
не била отишла онази вечер,
когато я викал
и започна да хълца
остави я да поплаче-казах му
не далече от гробищата 
един черен кон пасеше

няма заглавие

Никога не вдига щорите, но трябваше да си намери ключовете, тази вечер беше решил, че ще излезе. Всичките дъски по пода му издават различен звук- така пази равновесие в тъмното. Опипва, пръстите му са грапави, стената е гладка, ключът е някъде там…Едната пластина потъва и светлината оставя петна в следващите му премигвания. . .Грабна ключовете по стълбите назад, преди година си беше пуснал да слуша Radiohead и залепи на полилея хартия, тиксо и бои. На нея не ѝ хареса, той го скъса да виси, тя си беше тръгнала отпреди…Последно - в куфарче, прибрала всички земни красоти, с всички първи и последни слънчеви лъчи - останали на тъмно и сами. Изтича на улицата. Някой беше плиснал кофа кръв по небето и облаците го попиваха като памук: ВЪРНИ МИ ЗАЛЕЗИТЕ, ЧУВАШ ЛИ?! Май го извика на глас и Някой се обърна. Той се смути, заби нос към краката, започна да следи как стъпалата му застават едно пред друго и само паважът се мени - малки тухли, които полека му подреждат ума. Избягваше спомени, не избягваше локви, обувките му потъваха, после излизаха и оставяха следи, които не стигат дома.

аматьорско порно

Умът ми се овъгли. В подобие на пръстите, когато рисувам. Пресегна се от мен-гръм.Течна стомана. Обикновена гледка–дъжд. София. Мръсните улици изглеждат приветливи, защото сме минавали по тях, локвите живи.
Някъде по алеи от Военната до Орлов, като слънчеви зайци живели сме и ние. С парещи езици от кафета, после танцуващ сняг. 
В блялото петно ясно виждам устните ти, по ръба на бутилката бира и умът ми довърши как пада косата ти. Както съм виждала да пада и преди, понякога, когато се обръщаш или навеждаш да вземеш нещо. 

последици

виждал ли си
сенки на слънце, но са живи и са хора

няма те

ниските  облаци, свалиха и очакванията ми за слънце

нежни упойки–залези

аз– не като преди

ти–тръгнала си

Соник

той ми каза

приличам на някой,

който търси да убие малък, син таралеж

и ако аз не се бях грижила за таралежа в градината,като малка,

а вместо това

бях играла повече видеоигри

нямаше да мисля, че е романтичен

ние

цял ден телесният вятър

ме опакова около теб

стреч–

(звукът на фолиото запълва следващите няколко стиха)

и порите ни

цял ден

зарастваме без кожа

тревата в поле

се

свивам и отпускам

мускулният ми орган

не виждам

преди да извадя очите си

нито мога да се спусна над
ливадите

както знам, движенията работят

за птиците

реализъм

Добре, рядко ми харесват реалисти, а ако ми се случи, не мога да не си призная, по този случай ще напиша няколко реда. . .Поклон пред титаните на романтизма и импресионизма, ако се загледам оставам там, като страж, пред група художници, открили, че да нарисуваш битието, такова каквото е –обикновено, е не по- малко красиво и не по- малко изкуство, напротив. Но най- близо някак винаги намирам се след късния експресионизъм. Както сред късната есен. Тъй като, винаги за мен е било по- важно ‘как’, защото предварително не знам ‘какво’. И най- вече да вземеш, каквото е останало дете, да го размажеш по платното, за да може всеки взел се твърде на сериозно, да го погледне и да каже, че не струва. 

Сякаш не разбират, че не най- описателната проза, а поезията е това, което те доближава до чувството, което не можеш да опишеш с думи...
Абе рядко ми харесват реалисти, а ако ми допаднат е малко над слънчевият сплит, като ‘щрак’ и като не мога да го изплюя това от лимфните ми възли през стиснати юмруци. Знаеш, че ще се пречукаш, има го онзи трескав момент ‘сега какво’ Някой умря. Пръст при пръстта.
Преди сърцето да. . .И вече има вкус на кръв. Завъртам се, както съм виждала да правят балерините, смешно е, защото съм на 23 и не съм балерина. И не мога да танцувам. Аз не танцувам въобще.

 

щастие

 От лаптопа ми звучи portishead, като че ли идва от друга стая и влиза през някой от горните ъгли на моята, достига слуха ми на капки- пуша на прозореца, тръскам през него, изхвърлих всички пепелници последният път, когато отново наистина реших, че спирам. Зачудих се защо хората смятат cigarettes after sex за тъжна група, но ме прекъсна едно голо момиче тича през стаята, тъмно е, фрурната и коридора светят.

Гери

покорени от редът на светлината,

изгаряха в очите ми- косите ти

зашиха роговицата ми със златен конец,

за да видя на края миглите ти,

края на ръцете ти,

края на бедрата ти,

края на лицето ти,

се биеха в стените на сърцето ми...

И залеза не може така да нарани небе

слънце през зимата

 пеперудите са оставили

резките си през облаците

ще се стоплиш

от заблуда

през най- студеният сезон

не защото си усетил

размаха на крилете им

защото знаеш

че се минали от там

чувства

   есента е  заседнала в гърдите ми
   оплела е мрежа от чувства
   и улавя мислите ми